Changes

Седмицата се очерта оста натоварена, а предполагам, следващата ще е още по-изпълнена с ангажименти. Преместването от един град в друг си е цяла философия, още повече ако си като мен и ти е нужен огромен списък с необходимото, покупките които трябва да се направят и изготвен план за действие. Всичко трябва да е подредено и готово. Друг е въпросът, че винаги в последния момент нещо се променя, нервите се опъват до краен предел и точно преди да дам на късо, всичко се оправя от самосебе си. Няма лошо, все нещо в живота ми не трябва да е по план, нали?
 Цялото това местене за мен е като поставяне на началото на нещо толкова дългоочаквано, че вече отброявам оставащите дни. Започнах обаче, да осъзнавам какво е това за родителите. Докато ти си мислиш, че те очакват най-хубавите години от живота ти(аз не смятам така, но както и да е.. ), то те изживяват ада на порастването на детето и неговото заминаване. Никога не съм разбирала това, а предполагам и няма да го разбера, докато аз самата нямам деца. Обаче нещо като съвест ме обзе до такава степен, че започнах да се чувствам виновна. Осъзнавам колко глупаво е всичко това, най-малкото защото е ясно, че няма как постоянно да сме до родителите си, колкото и да им се иска. По-лошото за мен е, че няма какво да направя. Понякога ми се иска да спра времето, а дори и да го върна назад. Нямала съм особено добро детство, но голяма част от хубавите моменти в него, понякога се връщат като в някой сън. Кратък миг, слънчевото утро, изгревът, цветята, синините по краката от многото игри... и край. Недостатъчен спомен от нещо нереално, като в сън, връхлита и отминава. Остава само меланхолията по нещо отдавна напуснало живота ми и чувството, че съм се изгубила някъде по пътя между прашните улици, където играех и порастването. Казано честно, не ме е страх от това, което ми предстои. Винаги съм била сигурна в бъдещето, не за друго, ами понеже прекалено отговорно съм се отнасяла към него. Страх ме е от друго. Страх ме е от това, че не мога да върна най-хубавите дни в живота си. Не мога да върна дните за родителите си, не мога да променя нищо от случилото се, нито да направя нещо за предстоящите промени. И зная, такъв е животът, непостоянен, кратък, непредсказуем.. зная, че не е по силите ни да върнем или поне забавим времето. Може би това ме кара да се чувствам безпомощна. Но ми е ясно и това, че рано или късно нещата трябва да тръгнат по естествения си път и хората просто приемат промяната.
 Когато дойде време да предприемем някаква стъпка, независимо дали променяйки себе си или начина си на живот, решението ни влияе не само  на нас, но и на хората, които ни обичат. Значи ли това, че по някакъв начин трябва да съжаляваме за решенията си? Трябва ли това да окаже влияние при вземането им? Отговорни ли сме за чувствата на другите, особено за тези на близките си?
 Просто ми се искаше някои неща да не се променяха...